„От пиедестала към града гледаше осраният от птиците Ленин...“
Анджей Сташук, „ Изтокът “Превод Милена МилеваИздател ПарадоксХудожествено оформление Петя Давидкова
Анджей Сташук (р. 1960 година във Варшава) е измежду най-успешните, награждавани и интернационално приети модерни полски писатели. Със своите 24 книги с белетристика, драматургия, есета и лирика, преведени на 24 езика, наградени с 24 награди и неведнъж преиздавани, той от дълго време се е трансформирал в паметна за полската аудитория фигура и в обичан създател на голяма четящо-мислеща публика по света. Този „ фетиш към личността “ му се дължи освен на големия му писателски гений, само че и на прекомерно невероятната му биография.
Сташук е изключен от три следващи учебни заведения и не приключва приблизително обучение – само че се посвещава на литературното си самообучение, чете Дилън Томас и Алън Гинсбърг в оригинал и сътрудничи на разнообразни незаконни опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, в това число като санитар в психиатрията и махленски музикант. Убеден пацифист, Сташук дезертира от армията и лежи година и половина във боен затвор, където „ придобива житейски опит, без да се постанова да убива някого “. Литературният резултат от затворническия му интервал са споделя „ Стените на Хеброн “ (1992) и отваря пътя на създателя си към огромната литература. През 1986 година Сташук се открива в село Чарне в планините Ниски Бескиди край границата със Словакия. Опровергава легендите, че отглежда лами, само че с присъщото си възприятие за комизъм не крие, че те го забавляват. През 1996 година дружно със брачната половинка си Моника Шнайдерман основава личното си издателство „ Чарне “, което през днешния ден е едно от най-престижните и авторитетни полски издателства. А Сташук продължава да обикаля света със особено усиления си нисан „ Патрол “, да ни очарова с усещанията си от Улан Батор или с есетата си за гибелта, добродушно пишейки си на село.
„ Изтокът “ (отличен с Литературна премия на град Варшава и номинация за премията „ НИКЕ “, 2015 г.) е не просто хроника на едно странствуване през Русия, Китай и Монголия, а и сбирка от персоналните усещания, (авто)рефлексии и размисли на създателя за положението на модерния свят и народите, чиято еднаквост е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток. Къде е Изтокът, къде стартира и къде свършва той? Може ли да се каже, че през днешния ден, когато Полша към този момент е част от Европейски Съюз, а Русия и Китай на процедура са буржоазен страни, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос Транссибирския експрес, някъде сред Улан Уде и Чита, само че той е еднообразно годен и за варшавския регион „ Грохов “, за Подлахските села или за китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия план за международна промяна.
Анджей Сташук е добре прочут на българската аудитория, с помощта на издадените от „ Парадокс “ книги „ Белият гарван “, „ Галицийски истории “, „ Девет “, „ По пътя към Бабадаг “ и „ Таксим “.
***
" Изтокът ". Изд. " Парадокс "
Малко след зоната, само че отдясно, минахме около летище. Сребърните МиГ-ове или Су-та изглеждаха необичайно на фона на зеления безспир. Все едно голямо дете си беше играло с тях, а след това му омръзнало и си отишло. В тревата ту тук, ту там имаше аварийни цистерни за гориво. Хубаво е да пътуваш с трен, тъй като запомнях единствено една картина, само че пък вечно. Дългите, обрасли с трева диги говореха, че част от летището се намира подземен. Но всичко дружно правеше усещане на партизански лагер. Може би са оставили всичко това, зарязали са го и са почнали отначало на друго място. Може би това е станало за пет секунди и зелената кожа на Сибир отново е зараснала. Седях с тил към посоката на придвижването. С паника си помислих за пътешестване по цялото транссибирско трасе. Само всемогъщият съветски пиар можеше да го показа като нещо привлекателно. Бездънната съветска душа и нейната железопътна еманация. Това действаше, тъй като се носеше мълва, че би трябвало, че това е необикновено прекарване и съвсем мистичност. След шест часа единственото, което ми се правеше, бе да се прозявам. Все едно пътувах с електричката до Нашелск и този Нашелск все се отдалечаваше и отдалечаваше. Само в тези названия имаше нещо: Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо... Така звучеше. От надълбоко, от надалеч, от преди времето на Ермак и цивилизаторската задача на тези след него. Могзон, Сохондо, Харагун – стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, от време на време героичната синева на капаците на прозорците. Това беше неуспех на човешката материя. Опитваха се с това да прикрият, да лакират този безсърдечен безспир, само че не бяха съумели, тъй като нямаше с какво. Твърде тъничък бе пластът, прекомерно слаб и прозираше. Кафеникави трохи, разсипани около сребърната нишка на релсите. Малко ме побиваха тръпки от боязън, тъй като се пробвах да стигна до смисъла на това съществуване на края на цивилизацията, в действителност на края на света – тъй като там, зад стените на тези долепили се до земята къщи, към този момент нямаше нищо, единствено тази спазматична зеленина до най-далечните лимити, размесена петдесет на петдесет с концепцията за съветското. Така, както няколко дни по-късно в Алханай, където посред гората пийнал вид със златни зъби не оставяше на мира Е. и все питаше: „ Скажи, а такой лес у вас есть, ну, скажи! А такие горы! Ну скажи! “. После сграбчи в прегръдките си един малък, инцидентно срещнат бурят и взе да вика: „ Смотри, мы тут живем по какъв начин братья! “. Бурятът опитваше да се освободи, само че нямаше никакъв късмет с шишкавия исполин, който се нахвърляше на непознатите на горската пътечка, с цел да им показва гордостта си от тази милозлива природа, от тази истерична вегетация сред една ледникова ера и друга. Разбирах златозъбия, само че тръпки ме побиваха.
Във всеки случай след шест часа се прозявах и се взирах в тази Читà даже единствено поради самото ѝ име. Бях го запомнил от дете, от някакви революционни филми, гледани на черно-белия тв приемник. Сега си го припомням. Революционните бяха по-добри от военните. Например Бялото слънце на пустинята. Действието се развиваше някъде в Туркменистан. Помня, че основният воин ходеше макар пустинното слънце в черна кожена чекистка куртка. Стреляше с наган, съветския колт. Запомнил съм звука на куршу-мите, които рикошираха от цистерните, които стояха на страничния коловоз. За детския разум революцията по никакъв метод не се асоциираше със модерна Русия, с нейната сковаваща досада. Тачанките, степите, конницата, казаците бяха някакъв по-лош, само че въпреки всичко уестърн. По създание уестърн менте, само че ставаше за приложимост, ставаше за гледане при недостиг на оригинали. Точно като с днешните спортни екипи на найки или адидас. И тази Читà ми се асоциираше с такива равнинни, степни престрелки. И с именития атрибут от това време, т.е. маузер 96, с дългата си цев и пълнител кутия пред спусковата скоба. Дървеният кобур можел да се инсталира като приклад и да се стреля от това знамение като от карабина. В шест-седемчасовата досада в мозъка ми изплуваха картини от революцията. Колкото пъти по време на това пътешестване ме обземаше сплин, а ме обземаше непрекъснато, затварях очи и ми се явяваха картини от революцията.
Непосредствено против гарата имаше огромна църква. Сигурно беше издигната наскоро, тъй като стените бяха безупречно светлосини, кубетата блестяха с новичкото си злато, а всичко това бе опасано с ограда от ковано желязо. Много огромна беше тази църква. От нея лъхаше плам. Жар лъхаше от бетонния площад, от колите, пръснатия отпадък, асфалта и минувачите. Читà беше като пещ. Влачехме се, търсейки си хотел. Жените ходеха съвсем голи. Високи токчета, някаква препаска на бедрата, парче плат нагоре – нещо като по-голям сутиен – и над всичко това вдигнати високо ситно накъдрени руси коси. Вървяха по нагорещения бетон като по крайбрежната улица в Ница. На всички направления хиляди километри гола степ, а те отмятаха коси, все едно чакаха средиземноморския бриз. Потни, с раниците си изглеждахме като някакви бурлаци. Всички се оглеждаха, като ни подминаваха. Главният площад бе изработен особено за паради. Осем танка можеха да минат по него един до различен. Но в този момент по него крачеха тези полуголи дами. От пиедестала към града гледаше осраният от птиците Ленин. Хората се снимаха пред него. Не приличаха на туристи. Спираха и щракаха това осмо знамение на света, този собствен талант. В неговата сянка май беше още по-горещо, в сравнение с слънце. Останахме без сили и избрахме хотел „ Забайкалие “ на самия площад. Май беше най-скъпият в града. В стаята си открих найлонов плик за пране, а в брошурата, че на драго сърце перат. Сложих в него каквото имах и го занесох на дежурната на етажа, а не – бух! – да го метна пред вратата като някакъв капиталистически тъпанар. Отидох, с цел да е по човешки и да си поупражнявам езика. Момичето бе гримирано и лицето му бе неподвижно като на рускиня от обслужващия личен състав. Но като започнах да изяснявам, че желая тези гащи и другите неща да идат в пералнята на хотела, дежурната на етажа се натъжи, а след това ѝ стана неловко и взе да ми изяснява, че то е написано, само че не е истина. Нищо не перат. Върнах се, обезпокоен и комплициран. След пет минути някой почука: момичето с красива усмивка, като че ли се извиняваше, ми донесе леген и прахуляк за пране.
Още по темата
Анджей Сташук (р. 1960 година във Варшава) е измежду най-успешните, награждавани и интернационално приети модерни полски писатели. Със своите 24 книги с белетристика, драматургия, есета и лирика, преведени на 24 езика, наградени с 24 награди и неведнъж преиздавани, той от дълго време се е трансформирал в паметна за полската аудитория фигура и в обичан създател на голяма четящо-мислеща публика по света. Този „ фетиш към личността “ му се дължи освен на големия му писателски гений, само че и на прекомерно невероятната му биография.
Сташук е изключен от три следващи учебни заведения и не приключва приблизително обучение – само че се посвещава на литературното си самообучение, чете Дилън Томас и Алън Гинсбърг в оригинал и сътрудничи на разнообразни незаконни опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, в това число като санитар в психиатрията и махленски музикант. Убеден пацифист, Сташук дезертира от армията и лежи година и половина във боен затвор, където „ придобива житейски опит, без да се постанова да убива някого “. Литературният резултат от затворническия му интервал са споделя „ Стените на Хеброн “ (1992) и отваря пътя на създателя си към огромната литература. През 1986 година Сташук се открива в село Чарне в планините Ниски Бескиди край границата със Словакия. Опровергава легендите, че отглежда лами, само че с присъщото си възприятие за комизъм не крие, че те го забавляват. През 1996 година дружно със брачната половинка си Моника Шнайдерман основава личното си издателство „ Чарне “, което през днешния ден е едно от най-престижните и авторитетни полски издателства. А Сташук продължава да обикаля света със особено усиления си нисан „ Патрол “, да ни очарова с усещанията си от Улан Батор или с есетата си за гибелта, добродушно пишейки си на село.
„ Изтокът “ (отличен с Литературна премия на град Варшава и номинация за премията „ НИКЕ “, 2015 г.) е не просто хроника на едно странствуване през Русия, Китай и Монголия, а и сбирка от персоналните усещания, (авто)рефлексии и размисли на създателя за положението на модерния свят и народите, чиято еднаквост е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток. Къде е Изтокът, къде стартира и къде свършва той? Може ли да се каже, че през днешния ден, когато Полша към този момент е част от Европейски Съюз, а Русия и Китай на процедура са буржоазен страни, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос Транссибирския експрес, някъде сред Улан Уде и Чита, само че той е еднообразно годен и за варшавския регион „ Грохов “, за Подлахските села или за китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия план за международна промяна.
Анджей Сташук е добре прочут на българската аудитория, с помощта на издадените от „ Парадокс “ книги „ Белият гарван “, „ Галицийски истории “, „ Девет “, „ По пътя към Бабадаг “ и „ Таксим “.
***
" Изтокът ". Изд. " Парадокс " Малко след зоната, само че отдясно, минахме около летище. Сребърните МиГ-ове или Су-та изглеждаха необичайно на фона на зеления безспир. Все едно голямо дете си беше играло с тях, а след това му омръзнало и си отишло. В тревата ту тук, ту там имаше аварийни цистерни за гориво. Хубаво е да пътуваш с трен, тъй като запомнях единствено една картина, само че пък вечно. Дългите, обрасли с трева диги говореха, че част от летището се намира подземен. Но всичко дружно правеше усещане на партизански лагер. Може би са оставили всичко това, зарязали са го и са почнали отначало на друго място. Може би това е станало за пет секунди и зелената кожа на Сибир отново е зараснала. Седях с тил към посоката на придвижването. С паника си помислих за пътешестване по цялото транссибирско трасе. Само всемогъщият съветски пиар можеше да го показа като нещо привлекателно. Бездънната съветска душа и нейната железопътна еманация. Това действаше, тъй като се носеше мълва, че би трябвало, че това е необикновено прекарване и съвсем мистичност. След шест часа единственото, което ми се правеше, бе да се прозявам. Все едно пътувах с електричката до Нашелск и този Нашелск все се отдалечаваше и отдалечаваше. Само в тези названия имаше нещо: Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо... Така звучеше. От надълбоко, от надалеч, от преди времето на Ермак и цивилизаторската задача на тези след него. Могзон, Сохондо, Харагун – стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, от време на време героичната синева на капаците на прозорците. Това беше неуспех на човешката материя. Опитваха се с това да прикрият, да лакират този безсърдечен безспир, само че не бяха съумели, тъй като нямаше с какво. Твърде тъничък бе пластът, прекомерно слаб и прозираше. Кафеникави трохи, разсипани около сребърната нишка на релсите. Малко ме побиваха тръпки от боязън, тъй като се пробвах да стигна до смисъла на това съществуване на края на цивилизацията, в действителност на края на света – тъй като там, зад стените на тези долепили се до земята къщи, към този момент нямаше нищо, единствено тази спазматична зеленина до най-далечните лимити, размесена петдесет на петдесет с концепцията за съветското. Така, както няколко дни по-късно в Алханай, където посред гората пийнал вид със златни зъби не оставяше на мира Е. и все питаше: „ Скажи, а такой лес у вас есть, ну, скажи! А такие горы! Ну скажи! “. После сграбчи в прегръдките си един малък, инцидентно срещнат бурят и взе да вика: „ Смотри, мы тут живем по какъв начин братья! “. Бурятът опитваше да се освободи, само че нямаше никакъв късмет с шишкавия исполин, който се нахвърляше на непознатите на горската пътечка, с цел да им показва гордостта си от тази милозлива природа, от тази истерична вегетация сред една ледникова ера и друга. Разбирах златозъбия, само че тръпки ме побиваха.
Във всеки случай след шест часа се прозявах и се взирах в тази Читà даже единствено поради самото ѝ име. Бях го запомнил от дете, от някакви революционни филми, гледани на черно-белия тв приемник. Сега си го припомням. Революционните бяха по-добри от военните. Например Бялото слънце на пустинята. Действието се развиваше някъде в Туркменистан. Помня, че основният воин ходеше макар пустинното слънце в черна кожена чекистка куртка. Стреляше с наган, съветския колт. Запомнил съм звука на куршу-мите, които рикошираха от цистерните, които стояха на страничния коловоз. За детския разум революцията по никакъв метод не се асоциираше със модерна Русия, с нейната сковаваща досада. Тачанките, степите, конницата, казаците бяха някакъв по-лош, само че въпреки всичко уестърн. По създание уестърн менте, само че ставаше за приложимост, ставаше за гледане при недостиг на оригинали. Точно като с днешните спортни екипи на найки или адидас. И тази Читà ми се асоциираше с такива равнинни, степни престрелки. И с именития атрибут от това време, т.е. маузер 96, с дългата си цев и пълнител кутия пред спусковата скоба. Дървеният кобур можел да се инсталира като приклад и да се стреля от това знамение като от карабина. В шест-седемчасовата досада в мозъка ми изплуваха картини от революцията. Колкото пъти по време на това пътешестване ме обземаше сплин, а ме обземаше непрекъснато, затварях очи и ми се явяваха картини от революцията.
Непосредствено против гарата имаше огромна църква. Сигурно беше издигната наскоро, тъй като стените бяха безупречно светлосини, кубетата блестяха с новичкото си злато, а всичко това бе опасано с ограда от ковано желязо. Много огромна беше тази църква. От нея лъхаше плам. Жар лъхаше от бетонния площад, от колите, пръснатия отпадък, асфалта и минувачите. Читà беше като пещ. Влачехме се, търсейки си хотел. Жените ходеха съвсем голи. Високи токчета, някаква препаска на бедрата, парче плат нагоре – нещо като по-голям сутиен – и над всичко това вдигнати високо ситно накъдрени руси коси. Вървяха по нагорещения бетон като по крайбрежната улица в Ница. На всички направления хиляди километри гола степ, а те отмятаха коси, все едно чакаха средиземноморския бриз. Потни, с раниците си изглеждахме като някакви бурлаци. Всички се оглеждаха, като ни подминаваха. Главният площад бе изработен особено за паради. Осем танка можеха да минат по него един до различен. Но в този момент по него крачеха тези полуголи дами. От пиедестала към града гледаше осраният от птиците Ленин. Хората се снимаха пред него. Не приличаха на туристи. Спираха и щракаха това осмо знамение на света, този собствен талант. В неговата сянка май беше още по-горещо, в сравнение с слънце. Останахме без сили и избрахме хотел „ Забайкалие “ на самия площад. Май беше най-скъпият в града. В стаята си открих найлонов плик за пране, а в брошурата, че на драго сърце перат. Сложих в него каквото имах и го занесох на дежурната на етажа, а не – бух! – да го метна пред вратата като някакъв капиталистически тъпанар. Отидох, с цел да е по човешки и да си поупражнявам езика. Момичето бе гримирано и лицето му бе неподвижно като на рускиня от обслужващия личен състав. Но като започнах да изяснявам, че желая тези гащи и другите неща да идат в пералнята на хотела, дежурната на етажа се натъжи, а след това ѝ стана неловко и взе да ми изяснява, че то е написано, само че не е истина. Нищо не перат. Върнах се, обезпокоен и комплициран. След пет минути някой почука: момичето с красива усмивка, като че ли се извиняваше, ми донесе леген и прахуляк за пране.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ